Неделя на Блудния син
втора от подготвителните седмици за Пасха и Великия пост и Възкресение
Христово
Виж датата в календара за текущата година
|
Неделя на Блудния син
|
По-долу:
Виж също:
На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32
"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,
защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).
Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.
Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.
Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.
"А като дойде в себе си, рече: ...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)
Светата Църква премъдро е
отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на
празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т.
нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият
за Православната църква празник Възкресение Христово не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири
подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното
настроение у християните.
В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.
И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?
Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.
Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...
Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.
Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.
Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?
Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.
И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.
Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.
Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато, спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.
Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида...” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев
брой 4 за 2004 година
Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в "чужда и далечна страна". В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги "у дома" в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.
Защото
покаянието не е формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога
и от общението с Него, от ближните си, в които Той е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да
разбереш, че си загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя истински живот; че нещо безценно,
чисто и прекрасно е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново
загубения си дом. А след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.
Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе...
Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата "не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели". Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.
Големият син... Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: "Синко, всичко Мое е и твое..."
А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?
Златина Каравълчева
брой 19 за 1998 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
