На 11 февруари тази година [2002 г.] във Ватикана бе обявено за решението на Римския Папа Иоан Павел II да повиши статуса на административните структури на Римо-католическата църква на територията на Русия до нивото на епархии. От днес в документите на Ватикана нашата страна ще бъде наричана "църковна провинция", възглавявана от митрополит.
Руската Православна църква беше поставена пред факта на вече приетото решение, въпреки, че по наше мнение, подобни въпроси се нуждаят от предварително обсъждане. Ние разглеждаме упоменатата крачка като неприятелска и подкопаваща перспективата за подобряване на отношенията между двете църкви.
Католическата църква е осъществявала исторически на територията на нашата страна духовна грижа за традиционно принадлежащите и паства: поляци, литовци, немци и пр. Именно затова не е съществувало деление на територията на Русия на католически епархии, а националните католически енории влизаха в състава на Могильовската и Тирасполската епархии. Учредяването на "църковни провинции" – "митрополии" означава по смисъл създаване на поместна Католическа църква в Русия с център в Москва, претендираща да има за свое паство руския народ, който културно, духовно и исторически се явява паство на Руската Православна Църква.
Образуването в Русия на такава църква фактически означава призив за изоставяне на Православието, вкоренявано на територията на страната в продължение на много столетия. Още повече, че такава форма на организиране на католическия църковен живот е нетипична дори и за католическите страни, където обикновено не съществуват църковни провинции, епархии, които реално да се управляват от митрополити.
Трябва да посочим и факта, че осъществявайки духовна грижа за своите вярващи в католическите страни, Руската Православна Църква никога не се е опитвала да създава църковни учреждения, паралелни на католическите. Нашите епархии се създават за да обгрижват рускоезичната православна диаспора, то ест чедата на Руската Църква, намиращи се далеч от родината, а не за водене на мисионерска дейност сред местното население. Ако Католическата църква беше действала така тактично и с такава благожелателност, както действаме ние в католическите страни, то в нашите отношения не биха възниквали трудности.
Абсолютно неправомерни ни се струват претенциите на Римската католическа църква за това, че те един вид възстановявали католическите структури, съществували преди революцията в 1917 година. Почти всички от съществувалите в Руската империя в началото на ХХ век римо-католически епархии са се намирали на териториите на днешна Полша, Литва, Украйна и Белорусия и никога не са имали единен център нито в столицата на Русия, нито в който и да било друг град. От тогава границите на нашата страна, а така също и етническият и конфесионалният състав на населението й, съществено се е изменил. Количеството на вярващите католици в съвременна Русия е несравнимо по-малко, отколкото в Руската империя в началото на ХХ век.
Ние сме убедени, че за обгрижването на католиците, които не са чак толкова много в страната ни, не е съществувала необходимост от повишаване статуса на вече съществуващите католически църковни структури, а още повече, от образуване на отделен църковен окръг. Подобни действия на Римо-католическата църква не са обосновани от реални пастирски нужди и разкриват мисионерските им цели чрез провежданите изменения. Това се потвърждава и от многобройните факти на мисионерска дейност на католическото духовенство сред руското население. Точно тези им действия ние наричаме прозелитски и постоянно им ги посочваме като едно от основните препятствия за подобряване на отношенията между нашите Църкви.
Особено съжаление предизвиква това, че подобно решение на Ватикана е било прието в навечерието на поредния кръг официални преговори между нашите Църкви, набелязан за края на февруари. В резултат възникна сериозна заплаха за крехкия процес на преговорите, което от своя страна прави крайно трудно разрешаването на съществуващите помежду ни проблеми и неразбирателства.
Върху ръководството на Римо-католическата църква ляга отговорността пред Бога и историята за рязкото влошаване на нашите отношения, за рухването на едва забелязващите се надежди за тяхното нормализиране. Извършеното от Ватикана удари върху възможността на католическия Запад и православния Изток да взаимодействат като две велики цивилизации за благото на Европа и мира. Заради временни изгоди отново бе принесена в жертва възможността за общо християнско свидетелство за разделеното човечество.
Възниква въпросът: продължава ли Ватикана, както те постоянно заявяват, да считат отношенията с Православната църква за отношения на диалога и сътрудничеството или възприемат Православието за нежелан съперник. Ако последното има своето място, то между нас не би могло да става дума за никакво съгласие.
Впрочем, ние продължаваме да напомняме на Ватикана, че днес, когато разтревоженият свят очаква съвместни обществени действия от православни и католици, ние сме длъжни не да враждуваме, а да се трудим заедно. У нас са запазени добрите отношения с епархиите, енориите и манастирите на Католическата църква, а също и сътрудничеството с хуманитарните католически организации и учебни заведения. Именно подобни примери ни позволяват да се надяваме, че ако не обърнем внимание на трудностите, свързани с погрешния курс на Ватикана по отношение на Руската Православна Църква, връзките между православни и католици ще се развиват и ще станат важен фактор за съхраняването на християнските ценности в живота на Европа и света.
Обръщайки се към нашето паство, ние го призоваваме да пази верността си към Светото Православие. Нека спокойно, кротко, но твърдо да отговаряме на каквито и да било опити да бъде разделен духовно нашия народ. "И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира" (Ефес. 6:14-15).
Превод: свещеник Илия Христов
www.Pravoslavieto.com
