Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ

2-ро основание.
        ИКУМЕНИЗМЪТ Е ЕРЕС ПРОТИВ ДОГМАТА ЗА ЦЪРКВАТА

        Нека тук се спрем по-обстойно на православния догмат за Църквата и на фактическото му отричане от икуменистите, което прави за нас невъзможно да участвуваме в икуменическото движение.

А. Църквата според Символа на вярата. Теория за клоновете. Плурализъм.

       Догматът за Църквата е изразен много сбито и точно в 9-ия член на Никео-цариградския Символ на вярата, дето четем: „Вярвам в едната, света, съборна и апостолска Църква“.
        Тези думи изразяват твърдото и неизменно убеждение на православните християни, че Църквата, в която вярваме, е съществуваща, а не е очаквана; вече създадена, а не тепърва предстояща да се създаде; напълно действителна, а не въображаема.
        Символът на вярата говори за налични реалности — за Бога Отца, Чието вечно битие е вън от всяко съмнение; за събезначалния Му Син, станал Човек заради нас и нашето спасение; и за Светия Дух, изхождащ вечно от Отца и почитан наравно с Отца и Сина. В Символа на вярата е подчертано и едното Кръщение като настояща даденост, изповядвана от истински вярващите за опрощаване на греховете. В същия смисъл се говори в Символа на вярата и за „едната, света, съборна и апостолска Църква“ като за нещо несъмнено съществуващо, проявяващо се и функциониращо.
        Било е време, когато Църквата е била обещавана от Спасителя: „Ще съградя Църквата Си“ (Мат. 16:18). Но това обещание се е изпълнило още по времето на Христа. Особено пък след Петдесетница никой никога вече не се е съмнявал в съществуването на Църквата, основана върху изповядването на вярата в Христа — „крайъгълния Камък“ (Еф. 2:20). За православния християнин Църквата съществува като действителен Богочовешки организъм, устроен за спасяване в него на човешки души.
        Едва в наше време на икуменическа почва възникват мисли, че Църквата трябва тепърва да се създава, и то не върху Камъка на Истината, а върху пясъка на всевъзможните човешки заблуди. Такъв възглед не може да намери опора в Символа на вярата и в Свещеното Писание.
        Единствените неща, за които е казано в Символа на вярата, че се очакват в бъдеще, това са есхатологическите събития — Второто Христово пришествие, възкресението на мъртвите и животът в бъдещия век. За тях е употребен глаголът „очаквам“, докато за първите — глаголът „вярвам (изповядвам)“.
        За разлика от еретическите общества, претендиращи да са „църкви“, Христовата Църка е наречена „една, света, съборна и апостолска“. Що значат тези определения? — Накратко ще кажем: 1) Църквата е една поради единството на нейната вероизповед. Тя не би била една и единствена, а щеше да бъде множествена, ако в нея се допуснеха различни верови убеждения. 2) Тя е света и освещаваща чрез раздаваната в нея небесна благодат. Ако не ù бе дадена свише тази Божествена благодат, тя не би могла да се нарича света, а щеше да бъде човешка безблагодатна организация, каквито са еретическите общности. 3) Тя е съборна и вселенска по силата на пазената и проповядвана от нея Божествена истина, предназначена за разпространение в целия свят. Ако ù липсваше тази Истина, тя би била някаква огромна по обем земна величина, събрала под покрива си всички налични религиозни лъжеучения в света, — но не и Христова Църква. И най-сетне, 4) тя е апостолска, понеже има апостолски произход, пази апостолското приемство и е вярна на апостолските предания. Ако беше скъсала с всичко това, тя не би имала правото да се нарича апостолска Църква.
        Учението, изразено така кратко в 9-ия член от Символа на вярата с думите „една, света, съборна и апостолска Църква“, съставлява пълнотата на православната вяра в Църквата. „Ние разбираме или поне чувствуваме, — казва добре проф. Владимир Лоски, — че Църквата без което и да било от тези свойства не би била Църква, и че само хармоничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие“1.
        Ако сравним вярата на истинския православен християнин в догмата за Църквата със схващанията на инославните участници в икуменическото движение по същия предмет, ще видим, колко малко общи черти има между представите на православния християнин и тия на инославните икуменисти за Църквата. Преди всичко инославните икуменисти не вярват в съществуването на една-единствена, истинска, чиста от всякакви заблуди, света, съборна и апостолска Църква. По тяхното схващане, никое от съществуващите християнски изповедания не е останало напълно вярно на древната апостолска Църква и не притежава пълнотата на истината2. „Според нас, никоя църква не притежава истината“ — каза икуменистът проф. Нелсон от Бостънския университет (Америка) по време на проведения диалог в Духовната академия в София през м. март 1970 г. Икуменистите смятат, че Христовата Църква тепърва трябва да се създаде чрез икуменическото движение, посредством сближаването на т. нар. „църкви“ при взаимни отстъпки в учението и практиката3.
        Още през 1937 г. протестантът-икуменист Ели Гунел писа твърде открито за икуменическата „вяра“ във вселенската църква: „Аз вярвам в това, което още не съществува (к. н.)… но което непременно ще бъде. Защото вярвам в Св. Дух, Който от историческия час на Петдесетница в йерусалим, създава и пресъздава неуморимо опити, скици на църквата, докато се яви образцовата (църква)… Аз виждам много църкви… Аз виждам църкви грешни до такава степен, че да служат за съблазън, църкви съмишленици на света, едновременно и виновни и жертви, обезпокоявани от легиони бесове: формализъм, интелектуализъм, догматизъм“ (sic!).
        Авторът завършва тази тирада с повторение на вярата си в бъдещата универсална църква4!
        Православният християнин може само да се ужаси от кощунствения характер на подобни мисли. Защото те представят основаната от Христа Църква като още несъществуваща и обвиняват Св. Дух в неумелост да създаде изведнъж образцова църква, поради което Той уж си правел от Петдесетница, та чак до днес само опити, като създавал нескопосни скици на църкви, една от друга по-несполучливи, вследствие на което се появявали в света църкви, служещи за съблазън, църкви, виновни за нещастията в света и сами обитавани и „обезпокоявани от легиони бесове“! Да се приписва всичко това на Св. Дух е онази непростима хула, за която говори Господ в Евангелието (Мат. 12:32)! Църквата е създадена от Господа Иисуса Христа (Мат. 16:18) и е утвърдена от благодатта на Св. Дух, изляна над нея в пълнота в деня на Петдесетница (Деян. 2:1-42). Нея Спасителят обикна (Еф. 5:25). За нея Той проля кръвта Си (Деян. 20:28), „за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Еф. 5:25-27).
        В разговор със споменатия икуменист-англикан Майкъл Мур на 3.IX. 1967 г. ние го запитахме, има ли според него днес църква, която да изповядва напълно правилна и безупречна вяра. — „Не! — отговори той. — Ние трябва да комбинираме вярата от всички църкви. Така всички ще станат едно“. Този отговор ни показа, че порочният и недопустим в Догматиката принцип на синкретизма е залегнал в основата на икуменизма.
        Глостърският епископ, участвувал в съвещанието между гръцките и англиканските богослови, станало през м. май 1941 г. в Атина, възразил енергично срещу православния догмат, че само Православната Църква е „едната, света, съборна и апостолска Църква“, като казал, че „Църквата е загубила своето единство и сега съществуват само разколи (схизми) — източен разкол, папски разкол, англикански разкол“5.
        Някои западни икуменисти отиват още по-далеч и отричат не само фактически, но и по начало единството на Църквата. Икуменистът Хенри ван Дузен пише: „Представата за една първоначално „неразделена Църква“ е чиста приказка… Историята не познава такава действителност. Никога не е имало „неразделена Църква“. Дори между първите петнадесет века едва ли е имало век, който да не е преживявал поне едно ново по-голямо и трайно разцепление в „тялото Христово“6.
        Авторът на тия думи — либерален протестант — гледа на всяка ерес като на нов клон от Христовата Църква и дава на всяка разделена част правото да се нарича „църква“. Като стоящ вън от Църквата, той не може да разбере и почувствува, че отделящите се чрез ерес нови общества отпадат от Църквата и не могат вече да принадлежат към нея, нито да се съединяват с нея, освен чрез отказване от всичките си заблуди. Те нямат правото да се наричат „църкви“, бидейки лъжецъркви, докато истинската Христова Църква, отсякла от себе си еретиците, продължава да съществува като една цялостна, вътрешно единна във вярата, неразделна Църква. Големият сръбски православен догматист архимандрит д-р Юстин Попович добре казва: „както Личността на Богочовека Христа е една и единствена, така също и Църквата, основана от Него и върху Него, е една и единствена. Единството на Църквата неминуемо следва от единството на Богочовека Христа… Всяко деление (на Църквата) би означавало нейната смърт (к. н.). Тя е цялата в Богочовека и е най-напред Богочовешки организъм, а след това и Богочовешка организация. Всичко в нея е богочовешко: и животът, и вярата, и любовта, и кръщението, и евхаристията, и всяко нейно свето Тайнство… и цялото ù учение, и целият ù живот, и цялата нейна безсмъртност, и цялата нейна вечност, и цялото нейно устройство… У нея е всичко богочовешки едно и неделимо… У нея е всичко органически и благодатно свързано в едно богочовешко тяло, под един Глава — Богочовека Господа Христа… Съединени с Христа, всички членове на Църквата от всички народи и от всички времена са едно в Христа Иисуса (Гал. 3:28). Това единство на верните започва с първото Тайнство — св. Кръщение, продължава и се засилва чрез останалите св. Тайнства и стига своя връх в св. Евхаристия, която осъществява най-съвършеното единство на верните с Господа Христа, както и единството между самите верни… Основата на целокупната Христова Църква се изгражда върху единството и единствеността на Богочовешката ВЯРА. А в тази вяра всичко е Богочовекът Господ Иисус Христос, Който в Себе Си и чрез Църквата е съединил навеки небето със земята, ангелите с човеците и, което е най-важното — Бога с човеците… Богочовешката вяра дава на нас човеците абсолютно всичко, което ни е потребно за вечния живот… Без нея човешкото битие е ужас на ужасите, проклятие на проклятията. С тази вяра ние стоим и съществуваме в Църквата на Спасителя… Една и единствена от горе до долу (от верха до дна), тази вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Иуда 1:3)… Подобно на св. апостоли, и св. отци и учители на Църквата… изповядват единството и единствеността на Православната Църква. Оттук е понятна пламенната ревност на св. църковни Отци, проявявана при всяко отделяне и отпадане от Църквата, както и тяхното строго отношение към ересите и разколите… Както у Господа Христа не може да има няколко тела, така в Него не могат да съществуват няколко църкви… Оттук разделението на Църквата е онтологически, по същество, нещо невъзможно (к. н.). Разделение на Църквата никога не е имало, нито може да има (к. н.); съществували са и ще съществуват отпадания от Църквата… От едната неделима (неразделна) Църква Христова са отпадали в разни времена еретиците и разколниците, и с това са преставали да бъдат членове на Църквата… Така са отпаднали гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и всички останали отцепници, принадлежащи към еретико-разколническия легион“7.
        Мисълта, че Църквата днес съществува само в разколи, е изразена в т. нар. Branch-Theory, според която Църквата е разделена на „клонове“: православен клон, римокатолически клон и англикански (респ. протестантски) клон. Тия клонове не са в единство и общение помежду си. Но външното единство, според тази теория, „не било съществен белег на Църквата. С нейната дълбока същност било съвместимо разнообразието в ученията и практиката“ (к. н.)8.
        „Разнообразието в ученията“, наричано в икуменическите среди още и „плурализъм“, днес особено се закриля от женевския икуменизъм, обхванал толкова много вероизповедания и секти в своето лоно. Според него, тоя плурализъм обогатявал уж участниците в икуменическото движение. Всеки можел, вслушвайки се в другия, да научи нещо от него, да обогати своята традиция с чуждата традиция, да попълни вярата си с елементите, съхранени в другото изповедание, явяващо се като носител на друго църковно предание! Лука Фишер, бившият директор на отдела „Вяра и устройство“, смело твърди, че „разнообразието е законно и дори необходимо“9 въпреки криещите се в него опасности.
        Но какво значи това от строгото православно гледище, според което може да има само една истинска Богооткровена вяра (срв. Еф. 4:5), само едно истинско свето Предание (срв. 2 Сол. 2:15) и само една Църква (срв. Мат. 16:18)? — Плурализмът, допускан и даже одобряван от икуменизма, не е нищо друго освен превръщане на Божествената истина от нещо абсолютно в нещо относително.
        Защото как могат да не бъдат относителни истините на вярата, щом разните вероизповедни традиции, които си противоречат често до взаимно изключване, еднакво се приемат като носителки на някаква „истина“?
        Релативизиране на истината — това е основната тенденция на споменатата Branch-Theory.
        Според напълно правилните разсъждения на А. Ведерников, „тази теория на клоновете е съблазнителна вече поради това, че изравнява истината със заблудата и в същото време рисува измамната перспектива за създаване на нова, икуменическа църква, в която трябва да се обединят всички съществуващи християнски изповедания, без да губят присъщите им ценности. Тази перспектива е не само измамна, но и опасна за християните, защото ги отклонява от истинската Църква, основана от Спасителя, внушава мисълта за нереалност на тази Църква и превръща нашата религия от действително онтологическо съчетаване с Бога — в празно настроение, с което лесно може да се отиде до всевъзможни компромиси във вярата и живота“10.
        Безцеремонно разпространяваната в икуменическите среди идея за плурализма не среща сериозен отпор и все повече и повече завладява умовете. Тя започва вече да се споделя и от някои римокатолически богослови. Така например, според кардинал Suenens, „църквата била създадена по образа на Троицата, Която е Едно в Трите и Три в Единия. Това значи, че единство има в множествеността, и множественост — в единството… Тъй ние трябва да говорим за единството като за множествено единство, unit plurielle“11. Икуменическото приспособяване на примера със Св. Троица към днешния „църковен“ плурализъм, т. е. към разногласието в догмите на разните религиозни общности, е съвсем несъстоятелно, богопротивно и кощунствено. Тъй наречените „църкви“ са лъже-църкви в сравнение с едната и единствена основана от Господа Иисуса Христа Църква, и не могат да бъдат едно с нея. Църквата е носителка на Богооткровената Истина, а те смесват истината с лъжа (Рим. 1:18). В Св. Троица пък всичко е Истина. И Бог Отец е Истина (Иер. 10:10), и Божият Син е Истина (Йоан. 14:6), и Дух Свети е Истина (1 Йоан. 5:6). Истината прави от Светата Троица едно (1 Йоан. 5:7). Истината трябва да сплотява и църквите, ако те искат да бъдат едно. Истината не може да съжителства със заблудата. Тъкмо това не е досъгледал кардинал Суененс.
        Една богословска римокатолическа комисия е приела единодушно 15 предложения върху „единството на вярата и богословския плурализъм“, с което е въвела в официалната доктрина на католическата църква „правото за различни подходи към изключителната тайна на Христа, право, което по принцип е било допуснато… още от II Ватикански събор в декрета относно икуменизма (III, п. 17) и в декрета относно мисионерската дейност на църквата (III, п. 22)12. Според това модерно римокатолическо схващане, което е схващане и на женевския икуменизъм, „вярата е една, но изразяванията ù са многообразни. Тази многообразност няма нужда от узаконяване. Тя е факт, произтичащ от самата необходимост на въплъщаването на християнската вяра в разните култури“13.
        Но може ли така да се оправдават еретическите формулирания на тайната Христова с различните култури, като че тази тайна на вярата се обуславя от човешките култури, а не е свръхразумна, независима от тях небесна даденост и Божествено откровение, на което всяка човешка култура и всеки човешки разум трябва да се покори (2 Кор. 10:5).
        Във времето на св. Ириней Лионски (+ 202) църквата вече е била разпространена от Изток чак до Запад. Учението ù било проповядвано сред разни народи с най-различни култури и психологии. Би трябвало да се очаква, съгласно икуменическия начин на мислене, че тия култури ще дадат своя отпечатък върху тайната на Христа и ще внесат „плурализъм“ във вярата още в онова време. Но не виждаме нищо подобно. Вместо това, ето какво свидетелствува Лионският светител: „Църквата, макар и разсеяна по цялата вселена до краищата на земята, е получила от апостолите и от техните ученици вярата… Църквата като че живее в един дом: старателно запазва тази проповед и тази вяра и вярва единодушно като имаща една душа и едно сърце, и съгласно с това проповядва, учи и преподава като имаща една уста. И макар езиците по света да не са еднакви, но силата на Преданието е една и съща. Църквите, основани в германските страни, не по свой начин са повярвали и преподават вярата, нито Църквите в Иверия, нито тези у келтите, нито на Изток, нито в Египет, нито в Ливия, нито основаните в средните земи (са повярвали по свой начин — ек. н.). Но както слънцето, това Божие създание, е в целия свят едно и също, така и проповедта на истината навсякъде свети и осветлява всички люде, желаещи да дойдат до познание на истината“
        Ясно е, че не културите са изменили формулирането на тайната на Христа и с това — истината за Него, а отделните еретици, вдъхновявани от врага на Църквата, каквито са Арий, Несторий, Македоний, Евтихий и др. Но днес икуменизмът прехвърля вината от ересиарсите върху културите, за да оправдае съществуващите в християнството разделения и разколи като нещо законно и едва ли не необходимо.
        За неподкупното православно съзнание е ясно, че Църквата не може да съществува в разколи. Тя винаги е била неделима и неразделна една-единствена Църква, вътрешно постоянно обединявана от неизменната богооткровена, апостолска вяра. Щом някой сметне Църквата за разделена величина, той все едно, че я отрича, защото „всяко царство, разделено на части една против друга, няма да устои“ (Мат. 12:25). Как прочее би устояла Църквата против адовите порти, измислящи заблужденията и внушаващи разделението (Лука 22:31), ако не е единна във вярата, ако е загубила своето единство и сега съществува само в разколи? Загуби ли единството си във вярата, Църквата загубва Божественото си предназначение — да бъде носителка на Истината, и не може да бъде Христова Църква — „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

БЕЛЕЖКИ:

        1. Лосский, Владимир. О третьем свойстве Церкви. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №8, 1968, с. 72.
        2. Вж. Митрополит Никодим Ленинградский. Экуменическая деятельность Русской Православной Церкви. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №7, 1971, с. 40.
        3. Вж. Ведерников, А. Соблазны экуменизма. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №4, 1954, с. 64, 66, 68, 69.
        4. En marche vers l’unite chretienne, 1937, p. 4.
        5. Г. Г. О взаимоотношениях Православной Церкви с инославием. — Вж. Православная Русь, №5 (309), 1941, с. 2-3.
        6. Henry P. van Dusen. Axiome okumenischer Geschichte. — Okumenische Rundschau, Heft 3, Stuttgart, 1969, S. 355-356.
        7. Попович, архим. Иустин. Догматика православие Церкве. кн. 111.
        Београд, 1978, с. 209-212.
        8. Sartory, Th. Branchtheorie. — Lexicon fur Theologie und Kirche, Band ц, 1958, col. 643-644.
        9. Вж. Irenikon, №2, 1974, p. 237.
        10. Вж. Ведерников, А. Пое. съч., с. 69.
        11. One in Christ, 1972-1974, p. 340.
        12. Lanne, Em. Israel, Ismael et l’unite chretienne. — Irenikon, №2, 1973, p. 190, not. I; p. 207.
        13. Lanne, Em. Unite de la foi et pluralisme theologique. — Irenikon, №2, 1973, p. 209.
        14. Св. Ириней Лионски. Против ересите, кн. I, гл.10, №1-2. — J. P. Migne, PG, t. 7, col. 552-553. — Цит. по Архиепископ Василий. Кафоличность и структуры Церкви — Вестник русского западноевропейского патриаршего Экзархата. Париж, №80, 1972, с. 253.

---

Б. Църквата е една. Англиканският принцип за всеобхватността

        Какво значи „една Църква“? — Щом Църквата е мистично Христово тяло, в което се пазят съкровищата на благодатта и истината (Кол. 2:3), то една Църква, възглавявана от един Глава, означава: „Един Господ, една вяра“ (Еф. 4:5), една Истина.
        Ако Църквата би била разделена, то би значело да се допусне абсурдът, че и нейният Глава Господ Иисус Христос се е разделил! (1 Кор. 1:13). Защото как може да се твърди, заедно с Висерт Хуфт, че „Иисус Христос е във всички църкви, въпреки фактически съществуващите различия между тях“, без да се приеме кощунственият абсурд, че Христос се е разделил, та да внушава тук едно, там — съвсем друго, а на трето място — нещо съвсем противоположно на първите две? Ако пък Христос се е разделил и е изпаднал в противоречие със Себе Си, тогава се идва до кощунствения извод, че в Него няма истина, и че не може да Му се вярва, когато Той казва за Себе Си: „Аз съм Истината“ (Йоан. 14:6). Защото, както добре изяснява Цариградският патриарх Иеремия II, „истината не противоречи на истината“1.
        Установи ли се, че Христос си противоречи, това значи край на християнството, край на Църквата, край на спасението!
        С пълно основание човек може да се запита: Не е ли тъкмо това всъщност тайната цел на икуменизма, очертаващ се все повече като богоборчески, антихристиянски и безбожен?
        Разделена Църква значи разделена вяра. А разделена вяра значи подкопана, минирана вяра. Такава подкопана, минирана вяра проповядва икуменизмът чрез доктрината си за плурализма. А ние, православните християни, държим за цялостната, здрава, една, единна и истинска вяра, защото „без вяра не е възможно да се угоди Богу“ (Евр. 11:6). По благодат сме „спасени чрез вярата“ (Еф. 2:8). Ако се допусне обаче, че „Христос е във всички църкви“ въпреки фактически съществуващите верови различия между тях, то значи да се допусне, че Христос одобрява всички тия верови различия в клоновете-църкви. Тогава ересите престават да бъдат нещо пагубно и, в качеството си на „законни“ клонове на едната Църква, минават направо като нейни разновидности!
        По тази икуменическа логика се стига до заключението, че всяка вяра, дори и най-еретическата, е спасителна, щом Христос е и в ония „църкви“, дето се проповядват явно еретически лъжеучения. Но тогава се обезсмислят думите на св. ап. Павел: „Пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях!’ (Рим. 16:17) Тогава са безпредметни вероопределенията и решенията на Вселенските събори, постановили спасителността на Православната вяра и пагубността на ересите въз основа на словото Божие, дето се говори за еретиците, че похулват пътя на истината, мамят с лъстиви думи и водят към гибел! (2 Петр. 2:1-3)
        В Църквата трябва всички да бъдат едно в истината по подобие на това както Отец е в Сина и Синът е в Отца (Йоан. 17:21). Това пълно единение между Отца и Сина, според св. Атанасий Велики, се обосновава от факта, че Синът Божи и Отец са едно по естество и истина. И вярващите могат да станат едно не инак освен чрез Богооткровената Истина, ако я приемат в неизопачен вид. Ето как великият Александрийски изповедник на истинската вяра говори от името на Спасителя по нашия въпрос: „Чрез Нашето единство нека и те (вярващите) да станат едно помежду си така, както Ние сме едно по естество и истина ( ????? ??? ???????), иначе те не биха могли да бъдат едно, ако не се научат от Нас“2. Тук пределно ясно е изразено какво желае нашият Изкупител, като се моли на Отца: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Йоан. 17:21).
        Да се твърди, че днес Църквата уж съществувала в разколи, които не са в единство и в общение помежду си, то значи да се откъсне Църквата от обосноваността ù върху единия Камък — Христос (1 Кор. 10:4). А това е равносилно да се отрича изобщо Църквата като живо тяло Христово, каквото тя е в същност (Кол. 1:24). Ако ръцете, нозете, главата, сърцето и пр. в един организъм съществуват в „разколи“ и не са свързани органически помежду си, те не могат да образуват едно тяло, нито да бъдат смятани за живи негови членове. Разделени и независими едно от друго, те са мъртви части на мъртво тяло. Също и Църквата би била мъртва, ако беше разделена. Но тя не е мъртва! Мъртви са само разколниците и еретиците, откъснали се от нея!
        Някои православни икуменисти, угодничейки от една страна на икуменизма, а от друга страна стараейки се да запазят уж приличен православен вид, говорят за Църквата уж правилно като за една, но употребяват небезупречния израз „неразделена древна Църква“. Така напр, четем в «Журнал Московской Патриархии» следното: „Православната Църква е напълно вярна на заветите на древната неразделена Църква“3 (к. н.).
        Изразът „неразделена Църква“ предполага чрез неуместно употребената дума „неразделена“ възможността тя да бъде мислена като впоследствие разделена, т. е. като съществуваща в клонове. По тоя начин се получава косвено съгласие с порочната по начало теория за клоновете, както и с мисълта, че Христовото тяло само в известен период от историята е било неразделено, а после се е разделило! За Църквата трябва да се казва „неразделна“, „неделима“, а не „неразделена“! Да се съпоставя пък днешната Православна Църква с древната „неразделена Църква“ значи да се прави погрешно разграничение между днешната Православна Църква и древната Христова Църква като че те не са една и съща Църква! С такова разграничение се отваря възможност за погрешната мисъл, че днешната Православна Църква може и да не е същата оная древна, истинска, постоянно равна на себе си, неделима и еднаква през всички векове Христова Църква! С подобни изрази косвено се съдействува за усвояването на теорията за клоновете, която по същество е порочна. Някои православни“ икуменисти на вид смекчават тази теория, като наричат инославните религиозни общности — боледуващи клонове, които обаче не са отсечени от тялото на Църквата. Но ето какво говори Спасителят: „Ако някой не пребъде в Мене (Лозата — ек. н.), бива изхвърлен навън, както пръчката (лозовата — ек. н.) и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят „ (Йоан. 15:6). А както пише св. Йоан Касиан: „Няма съмнение, че е вън от Църквата онзи, който не държи вярата на Църквата“4.
        Ала икуменистите ще ни възразят: Но нали виждаме, че фактически днес Църквата е разделена, че в нея има разколи?
        Нашето противовъзражение гласи: Разколи и ереси всякога е имало и ще има. Но Христовата Църква е оставала винаги единна и вътрешно неразделна сред гъмжилото от ереси и разколи, понеже е отсичала от себе си всяко отстъпление от истината. Отрязвайки заразеното подобно на това, както хирургът отстранява от организма опасния тумор, тя е спасявала здравото, за да може то да продължава да расте. Това е била нейната главна задача на седемте Вселенски събори, както се признава дори от един методист: „Главната грижа на Вселенските събори е било учението — определяне на учението и разобличаване на заблудата и ереста (к. н.)“5 (вж. по-нататък с. 68).
        Ония, които споделят схващането, че Църквата днес съществува уж в разколи, съвсем не мислят да осъществяват очакваното обединение чрез възвръщане към истината, пазена от Православието. А между това усилено се говори за сближение на църквите и за създаване на единство между тях след векове на раздяла. Как си представят западните икуменисти това бъдещо обединение? Понеже мислят, че никоя от църквите не е истинската Христова Църква, и понеже не виждат Църквата като настояща величина, а я очакват тепърва да се създаде в бъдеще6, те се надяват, че превъзпитаните в икуменически дух нови поколения богослови ще съумеят да премахнат в близко бъдеще разделителните прегради между сегашните вероизповедания. Разбира се, тази мисъл не се изказва така ясно, за да не бъдат дразнени православните. И все пак тя от време-навреме се издава от по-откровени икуменисти. Ето един типичен пример:
        На 21 март 1961 г. англиканинът Френсис Хаус, деятел от ССЦ, придружаван от г-ца Луиза Майхофер от Женева, изнесе сказка пред професори и студенти на Духовната академия в София на тема: „Характерни черти на англиканството“. Между другото той каза, че в Англия имало не една, а четири църкви, че икуменистите работят за съединението на всички църкви в света, и че когато това стане, не ще има нито римокатолическа, нито англиканска, нито протестантска, нито православна — в тоя сепаративен смисъл на думата — църква, а всички ще образуват една „църква“.
        Че тази бъдеща икуменическа „църква“ не е мислена като православна, е съвсем ясно. Защото Православната Църква си съществува и ще съществува. И ако икуменистите биха желали да бъдат православни, би следвало просто да се откажат от своите еретически заблуди и да прегърнат Православието, както това още преди един век убедително е внушавал на римокатолици и протестанти инославният богослов Овербек. Той стигнал чрез исторически изследвания до убеждението, че истинската Христова Църква не може да бъде друга освен Православната; в нея, според обещанието на Спасителя, Светият Дух пребъдва постоянно. Тази Църква — по думите на Овербек — не е нужно тепърва да я създаваш или възсъздаваш, защото тя е създадена вече от Господа Иисуса Христа, а трябва само да я потърсиш. Иначе, ако не вярваш, че тя съществува, ще излезе, че Спасителят е дал лъжливо обещание. „Църквата е учреждение, което има своята история; тя не може да бъде измислена. Това е дом, построен на скала. Той стои твърдо. Не е нужно да го строиш, а да го потърсиш (к. н.). Попитайте историята — тя ще ви покаже този дом и ще ви доведе до него!“7
        Но сегашните икуменисти не желаят да се върнат в Православната Христова Църква. Те искат да съединят „църквите“ с всичките техни неправилни вярвания и да създадат нова „църква“. Щом обаче тя не ще се покрива с Православната Църква, явно е, че тя ще бъде еретическа.
        Доскоро икуменическите дейци твърде предпазливо се изказваха относно бъдещата „всехристиянска“ църква. Но напоследък те вече започват дръзко да заявяват где намират тази „икуменическа Църква“ и как си я представят. В един икуменически доклад от 1972 г., изнесен в Утрехт (Холандия), било твърде категорично заявено: „Бог ни помогна да намерим църквата вън от нашите конфесионални общини“ (к. н.)8, това значи — вън от всяка досегашна формация, наричаща се „църква“, следователно — вън от Православието! Отделни по-„ортодоксално“ настроени икуменисти протестирали против такава заява. Но тя се шири свободно сред подтискащото мнозинство протестанти-икуменисти и заглушава твърде слабите „ортодоксални“ изказвания.
        Всичко това показва, че женевските икуменисти не само нямат за цел да станат сами православни, но целят да отбият и православните християни от правия път и да ги направят членове на една нова икуменическа „църква“, вярата на която още не е ясно каква точно ще бъде. Ако обаче вземем пред вид обстоятелството, че Англиканството се чувствува призвано да обединява, да примирява и да бъде „мост“ между църквите, считайки себе си за via media — „среден път“ между римокатолицизма и протестантизма9, и ако си припомним застъпвания от англиканите принцип за т. нар. „comprehensiveness“ — всеобхватност, широта или допустимост на различни възгледи в пределите на църквата, можем; да си представим в какъв догматически хаос от заблуди и в какво отстъпление от истината ще бъдат въвлечени православните християни, наивно въодушевявани от идеята за една бъдеща обединена „църква“!
        На споменатото съвещание между гръцки и англикански богослови в Атина през м. май 1941 г. бил разглеждан въпросът относно тоя англикански принцип за comprehensiveness — всеобхватност. Изтъкнато било от православна страна, че такъв принцип е недопустим за православните. За Православието е характерна максимата за изключителността, единствеността (exclusiveness), отделеността от всяка ерес по силата на неговата вярност на Преданието и на неизменяемостта на учението му. В доклада се поставял въпросът, дали comprehensiveness не превръща Англиканската църква просто в обединение на всички съществуващи в английския народ протестантски направления.
        През 1922 г. Кентърберийският архиепископ образува комисия, която трябвало да установи в какви граници е възможно разномислие в пределите на църквата. Тази комисия работила до 1937 г. и публикувала своите заключения в 1938 г., при което се изяснило, че в пределите на Англиканската църква са търпими най-крайни протестантски възгледи, като например:
        1. Отричането, че Спасителят се е родил от Дева (Това ce равнява на отричане на Боговъплъщението, т. е. означава пълно отричане на християнството като религия на Изкуплението от греха, тъй като изкупване от греха е могло да стане само чрез ненаследилия никакъв грях и свръхестествено заченат Спасител.
        2. Считането за неисторическо Евангелското събитие на Христовото възкресение. (Това пък е равносилно на опразване на християнството от всякакъв смисъл, по думите на св. ап. Павел: „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14).
        3. Неверието в реалното съществуване на ангели и демони. (Това означава отричане на духовния свят, към който всъщност непрекъснато ни насочва апостолската проповед, и за който толкова много доказателства ни дава св. Библия!) и пр.10
        Освен тия най-фрапантни примери от анкетата, простираща се само до 1937 г., от по-късно време могат да се приведат още примери:
        1. W. R. Matthews, предстоятел на Лондонската катедрала „Св. Павел“, писал през 1971 г., че Св. Дух ръководи международното модерно движение за контрол над ражданията11. Излиза, според тоя възглед, че Св. Дух си противоречи в Православната Църква чрез каноните (91 правило на VI Веел. събор; 21 правило на Анкирския събор) Той забранява абортите, а чрез устата на съвременните свободомислещи англикани ги поощрява уж!
        2. Hugh Montefiore, епископ на Кингстън, разпространява странния и досега нечуван възглед, че Второто пришествие се отнася не до Христа, а до Св. Дух12.
        3. Oliver Tomkins, епископ на Бристол, пък популяризира съвсем объркани нови схващания относно грехопадението, Боговъплъщението и св. ап. Павловата христология13.
        А ето че напоследък в Англиканската църква не само упорито се обсъжда, но вече се и въвежда ръкополагане на жени за „свещенички“, въпреки изричната апостолска забрана да говорят жени в църква (1 Кор. 14:34) и въпреки противоположната на това 20-вековна общохристиянска практика14.
        И никой не бива отлъчван от църквата в Англия за поддържането на такива противохристиянски възгледи като гореспоменатите, нито за явно антиканонични действия като ръкополагането на жени. Там отдавна вече е направен опитът — и то, за радост на идващия антихрист, много сполучливо — да се търпят съгласно принципа на „всеобхватността“, диаметрално противоположни разбирания в пределите на една и съща „църква“. Тия възгледи се смятат за допустими като лични „богословски“ мнения, но те не остават затворени в границите на личните убеждения, а се Ширят сред миряните с леснотата и бързината на плевелите.
        Докато в Православната Църква, ръководена от каноните, всяко несъгласувано с вярата учение би предизвикало църковен съд и осъждане, в англиканството новаторствата безпрепятствено се ширят. Как е възможно това? — Обяснението е много просто. Англиканската църква е загубила усета към истината и е дала възможност да се разпространяват в средата ù най-разнообразни мнения и лъжеучения. Тя се хвали със своята отвореност към света, към философията, към историята, към всички модерни течения и заблуждения; тя порицава Православната Църква като оттеглила се от текущия живот и неподвижна във вярата.
        Покойният вече Атинагор Кокинакис, гръцки архиепископ на Тиатир и Великобритания, известен като голям икуменист и англофил, все пак с известно порицание пише: „В Англиканската църква интелектуалните и богословски мислители не очакват никакво официално църковно осъждане. Отвореността на тяхната църква към историята на света и прилагането на „всеобхватността“ ги снабдява с известен вид богословска свобода в подхода им към областите на историята и в приспособяването им към предписанията на вярата“… Според Тиатирския архиепископ, „тази откритост излага църквата на сериозни опасности поради често повтарящите се опити да бъдат помирени с вярата всички нови течения на мисълта. Тия опити разширяват границите на „всеобхватността“ до една степен, която предизвиква въпроси и във, и извън англиканската общност. Все повече разширяващата се откритост към съвременните събития и модерни мисли и теории даде начало в самото англиканство на цяла серия от проблеми“15…
        След като изказва тия мисли, по-нататък, влизайки в противоречие със себе си, архиепископ Атинагор се опитва да оправдае англиканския принцип за всеобхватността, като го съпоставя и даже уеднаквява с православния принцип за икономията16. Ала опитът му е напразен и съвсем несполучлив, защото:
        1) Православната Църква никога не прилага принципа на икономията в областта на догмите, докато англиканският принцип за всеобхватността се простира и в тази най-важна област на вярата; и
        2) Между църковна икономия и англиканска всеобхватност има тази основна разлика, че, докато у англиканите резултатът от широката всеобхватност, и то тъкмо в областта на вярата, е погубването на човешки души, в Православието прилагането на принципа на икономия има за цел спасението на душата, чрез „лекуване в корена“, според древния светоотечески израз.
        Напоследък в Англиканската църква се появяват и модернисти, които отричат самите основи на християнството като Богооткровена религия. Това направление е твърде разпространено след англиканите. Един от най-ярките му представители е англиканският епископ на гр. Улуйч д-р Джон А. С. Робинсон, автор на нашумялата книга „Да бъдем честни към Бога“ („Honest to God“, 1963). Мирогледът на Улуйчкия епископ може да бъде охарактеризиран като християнски атеизъм. Той отрича битието на личен Бог, Творец на света и Промислител, различаващ се от света, а също и съществуването на духовния свят изобщо и на бъдещия живот в частност. Бог, според него, е само „сърцевината на битието“, неговата глъбина, не различаваща се от света, макар и лична в някакъв смисъл. Според него, молитвата не е обръщане към живия Бог, но „откритост към глъбината на битието“. Така че той поставя даже въпрос за прекратяване на обикновените богослужения, за да се отучат вярващите от „остарелите“ представи за Бога… Иисус е за него прост човек. Той отрича раждането Му от Дева. Но този човек — Иисус е висшата и единствена в историята проява на Божественото начало на мирозданието, на неговата „сърцевина“. В тоя смисъл Той е единосъщен на Отца, макар за Отца в истинския смисъл на думата да няма място в мирогледа на Робинсон… Възкресението на Христа, според Робинсон, не означава Неговото телесно ставане от гроба, а някакво душевно преживяване на апостолите, което се случило с тях в третия ден след Разпятието и което вътрешно ги преродило“17.
        И ето, тоя „християнски“ атеизъм се търпи в Англиканската църква. „Никаква санкция от страна на църковните власти по отношение на еп. Робинсон не последвала, и неговото учение си останало неосъдено и неотхвърлено от Англиканската църква“18, защото последната, „прилагайки една широка толерантност в рамките на всеобхватността, избягва осъждането на еретически възгледи“, по думите на архиеп. Атинагор Тиатирски и Великобритански19.
        Не само това! Порочният принцип на всеобхватността, засягащ не само вярата, но и християнския морал, се използува в англиканството за явно противонравствена дейност, и то от най-високо ниво.
        Така в официалния орган на Англиканската църква „Church Times“ от 14 октомври 1983 г. е поместена една позорна реклама от „Християнския (sic!) съюз на хомосексуалистите“, с която се препоръчват книги, съдържащи религиозни последования за… содомитски бракове, т. е. бракове между лица от един и същи пол20!!! По повод един такъв „брак“, извършен в Англия (Глотгиук) на 21 януари 1983 г. от англиканския свещеник Холт, — „брак“, предизвикал дълбоко възмущение и енергични протести от страна на местните миряни, главният секретар на споменатия съюз, нагло наричащ себе си „християнски“, англиканският „свещеник“ Киркер безсрамно заявил, че броят на такива „бракове“ все повече нараства и че голяма част от тях се извършват в англикански храмове по определен ритуал21.
        Смятаме за излишно да се доказва, колко са богопротивни и противохристиянски такива противоестествени „бракове“, които св. ап. Павел заклеймява като „срамотни страсти“ (Рим. 1:26 сл.) и ги поставя в реда на най-големите грехове, чиито вършители „няма да наследят царството Божие“ (1 Кор. 6:9-10), разбира се, ако умрат в упорита неразкаяност.
        Това са резултатите от прословутия англикански принцип за „всеобхватност“, чрез който се оправдават не само всякакви догматически лъжеучения, но и най-безсрамни нравствени престъпления! Страшно е дори да се помисли до какво отстъпление от Богооткровената истина ще стигнат православните християни, ако следвайки примера на англиканите, се поддадат на съблазнителната перспектива за „съединение на църквите“ чрез взаимни отстъпки във вярата, при което съединение неминуемо важна роля ще играе и модерният, съвременен, привлекателен и „прогресивен“ принцип — принципът за англиканската „всеобхватност“.
        Тоя принцип, за съжаление, почва вече да заразява и някои; православни богослови, като, например, прот. Л. Воронов, професор по догматика в Ленинградската духовна академия. При посещаване на Парижкия богословски институт о. Воронов прочел лекция за възгледите на осъдения от Руската Православна Църква (и в Русия и зад границата) еретик прот. Сергий Булгаков и се опитал да ги направи търпими и допустими в името на християнската „любов“, като накрая приканил всички присъствуващи да изпеят на еретика „Вечная память“, което и било сторено22.
        Приеме ли се англиканският принцип за широката всеобхватност, чрез него няма да се дойде до есенциално обединение в едната права Вяра, защото всеки ще бъде оставен да следва своите криви убеждения. С тоя прословут принцип не може да се постигне единство в истината, а само пълно отстъпление от нея, отпадане от Богооткровената вяра и следователно отпадане от Църквата и от спасението. До такива печални резултати се стига неминуемо, когато се отрича, че Църквата е една!

БЕЛЕЖКИ:

        1. Константиноп. патр. Иеремия II. Ответы лютеранам. M., 1866, с. 183.
        2. Св. Атанасий Велики. Слово 3 против арианите, гл.21. — J. P. Migne. PG, t. 26, col. 368. — Цит. по Творения св. Афанасия, архиеп. Александрийского. Ч. II, 1902, с. 396.
        3. Вж. Воронов, Л., прот. Конфессионализм и экуменизм. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №8, 1968, с. 67.
        4. S. loannes Cassianus. De Incarnatione Domini. Lib. Ill, cap. 14. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 70. — Цит. по Поповић, архим. Јустин. Догматика православие Цркве. кн. III. Београд, 1978, с. 211.
        5. Jones, Martyn Lloyd. La base de l’unite chretienne, p. 70 (traduit de l’anglais, imprime a Geneve).
        6. Прот. И. Коман. Экуменическое движение и Православная Церковь. — Вж. Деяния совещания глав и представителей автокефальных Православных Церквей. T. II. M., 1949, с. 27, 44.
        7. Овербек. Свет с Востока. Взгляд на кафолическое Православие сравнительно с папством и протестантством. Вильна, 1867, с.89, 90.
        8. Цит. по статията на архиепископ Владимир „Заседание центрального комитета Всемирного совета церквей“. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №11, 1972, с. 57, кол. II.
        9. Прот. И. Коман. Пос. стат., С. 7,40,41.; Вж. също №3,1974, р. 411-412; също епископ Серафим Потсдамский. Экуменическое движение. — Вж. Деяния Второго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви Заграницей. Белград, 1939, с. 300; вж. също граф Юрий Граббе: Англикане и Православная Церковь. Варшава, 1930, с. 9.
        10. О взаимоотношениях Православной Церкви с инославием. — Вж.
        Православная Русь, №5 (309), 1941, с. 2.
        11. Daily Telegraph, London. May 29, 1971.
        12. Montefiore, Hugh. Beyond Reasonable Doubt. Hodder & Stoughton, London, 1965, p. 41.
        13. Tomkins, Oliver. Guarded by Faith. Hodder & Stoughton, London, 1971.
        14. Irenikon, №3, 1975, p. 365-371.
        15. Тиатирски и Великобритански архиеп. Атинагор Кокинакис. „Междуправославно богословско разискване“ (на английски език). Лейтьн-Бъзърд, 1973, с. 92-93, 95.
        16. Ibidem, p. 101.
        17. Архиепископ Василий (Кривошеий). Богословский диалог между Православной Церковью и Англиканским вероисповеданием и его проблемы. — Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата“, Париж, №59, 1967, с. 158-159.
        18. Пак там, с. 159-160.
        19. Архиеп. Атинагор Кокинакис. Пос. съч., с. 94.
        20. ‘????????? ?????, ??. ???. 582, 25.11.1983, ???. 4, ??. 4.
        21. Пилавакис, Мариос. Англикански свещеник извършил нов брак между хомосексуалисти. — ‘????????? ?????, ??. ???. 548, 18.03.1983, ???. 4, ??. 6; Подобен „брак“ между две жени бил извършен и в римокатоли-ческия храм „Св. Йосиф“ в гр. Гронинген (Холандия). — ‘????????? ?????, оср. ???. 552, 8.04.1983, ???. 4, ??. 4-6, дето е дадена и снимката на „новобрачните“.
        22. Воронов, Л., прот. Посещение делегацией Московской Патриархии приходов Западно-европейского Экзархата. — В: ЖМП, №6, 1968, с. 11-12.

---

В. Църквата е свята

        Но икуменистите грешат не само против догмата за единството на Христовата Църква. Те грешат и в схващането си за Църквата като свята, тъй като включват в състава ù еретици.
        Според православното учение тия две явления — единство в истината и святост — се намират в тясна връзка помежду си. Както единството в истината свързва всички православни християни в една Вяра чрез отделянето им от заблудите и лъжеученията, така и светостта ги съединява посредством благодатта и истината, произлезли чрез Иисуса Христа (Йоан. 1:17) и изключващи всеки съюз с нечестието и ереста (2 Кор. 6:15) като порождения на лукавия дух, измислил лъжата, за да подавя с нея спасителната истина. Понятията святост и истина са родствени. Ярко потвърждение на това са думите на Спасителя от Неговата първосвещеническа молитва, отправена към Отца: „Освети ги (апостолите) чрез Твоята истина“ (Йоан. 17:17). Тук Господ Иисус Христос неделимо свързва светостта и истината. Искаш ли да бъдеш свят, прегърни Богооткровената истина. Искаш ли да разбираш Божествената истина, стреми се към святост; тя единствена може да ти направи истината близка и скъпа.
        Църквата не би могла да се нарича свята, ако можеше в своята същина да бъде заразена със заблуда. „Църквата е непогрешима (в истината — ек. н.), понеже е свята“ — добре подчертава руският догматист прот. Н. Малиновский1.
        Но нека видим по-обстойно в що се състои светостта на Църквата и в какъв смисъл тя е наречена свята?
        Тя е наречена свята най-напред поради това, че нейният Глава е свят, и защото Св. Дух, Който я управлява и ръководи, я освещава, бидейки Източник на всяка святост. От Христа, Главата на Църквата, текат струи на святост по цялото тяло. Светият Дух пък, Изворът на нашето освещение, като пребъдва в Църквата, освещава членовете ù с благодатта, преподавана в Тайнствата. Чрез тази благодат Той подбужда всеки вярващ към подвизи и святост.
        Наличието на грешници в Църквата не намалява нейната святост, а напротив още повече я подчертава, тъй като прави очевиден следния духовен факт: под влияние на благодатта, раздавана чрез св. Тайнства в Църквата, често и най-отявлени грешници се покайват и се превръщат в светци!
        Ние бихме могли да кажем: присъщата на Църквата благодат на Св. Дух съставя нейната святост. Само в нейното лоно може да се постигне истинска святост, понеже в нея се раздава благодатта. Църковният народ е наречен „народ свят“ (1 Петр. 2:9). Господ Иисус Христос затова е дошъл и се е предал на смърт, за да бъде Църквата, Неговата възлюбена невеста, „славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:25-27).
        Думата „петно“ можем да отнесем към чистотата на догматическата вяра на Църквата, а думата „порок“ — към нравствената ù чистота. Както петното, тъй и порокът са фатални пречки в достигането на святост, която е основно качество на Бога (1 Петр. 1:15-16), и без която „никой няма да види Бога“ (Евр. 12:14). Всеки вярващ, стремящ се към святост, може да я придобие чрез съчетаване на тези два начина: чрез предпазване от черните петна на лъжеученията, които опетняват чистотата на вярата и я правят неспасителна, и чрез надмогване на порочността в нравствената област, т. е. на нравствените грехове, които отделят душата от Бога. Такава святост е постижима в пълнота само в Православната Църква, понеже тя не носи върху си петната на лъжеученията и с присъщата ù благодат успешно лекува нравствените немощи и пороци, при условие на лично покаяние от страна на нейните верни чеда.
        Църквата е наречена свята, според някои църковни учители, още и поради това, че свързва всички светци от всички векове и от всички места: умрелите и преселили се вече на небето, намиращите се още в тоя живот и ония, които тепърва има да живеят на земята до свършека на света. Никита Ремесиански, западен църковен писател от IV в., пише прекрасно: „Що е Църквата, ако не и общество от светци? От началото на света праотците, пророците, мъчениците и всички други праведници — живелите някога, или живеещите сега, или ония, които в бъдеще ще живеят — всички те съставят Църквата, защото са осветени от една вяра и един живот, запечатани са от един Дух и така са обединени в едно Тяло, чиято Глава е Христос… И тъй, вярвай, че в тази Църква ти ще постигнеш общение със светците“2.
        Накратко можем да обобщим:
        1. Църквата е свята като Тяло Христово, осветено от Главата Христос и от пребъдващия в нея Дух Свети.
        2. Тя е свята, защото приобщава към святост своите членове — не само праведниците, но и каещите се грешници — чрез благодатта, раздавана посредством извършваните в лоното ù св. Тайнства.
        3. Тя е свята още и затова че свързва освещаваните от нея православни християни — живеещи сега или имащи тепърва да живеят на земята — с отишлите при Бога в небесната Църква осветени люде.
        Всичко това е абсолютно неприложимо към икуменическото изопачено понятие за Църквата, както и към проектираната от него бъдеща „универсална църква“, тъй като:
        1) В лоното на икуменизма се събират в едно разни еретически общности, непризнаващи Тайнството Миропомазание и своеволно наричащи се „църкви“, без да са такива;
        2) Сам икуменизмът, като еретическо сборище, е лишен о благодат и не може да раздава такава;
        3) Икуменизмът не води привържениците си към святост. Нещо повече — той отчуждава от светостта и подведените от него „православни“ икуменисти!

БЕЛЕЖКИ:

        1. Прот. Н. Малиновский. Очерк православного догматического богословия (выпуск II). Сергиев Посад, 1912, с. 65.
        2. Nicetas, episcopi Aquilensis. Explanatio Symboli, cap. 10. — J. P. Migne, PL, t. 52, col. 871.
        Г. Църквата е съборна
        Църквата се нарича вселенска и съборна тъкмо защото благовести и съхранява Божествената истина в нейната ненакърнима пълнота. Икуменистите неправилно разбират и съборността (католичността)1 — това същностно свойство на Христовата Църква. Както вече подчертахме, те подценяват истината, изповядвана в абсолютно неизопачен вид само в Православието, пренебрегват Богооткровените Догмати на Църквата, запечатали тази Божествена истина като съществен белег на нейната вселенскост и съборност (т. е. истинска икуменичност). Обратно на това икуменистите издигат на преден план числеността на криворазбираната от тях „църква“, с оглед нейното външно засилване. Те искат вярващите да се обединяват и да играят роля в света2! За тази цел те предлагат обединяване на „църквите“, включително и на отдавна отсечените от Тялото на Христа (Йоан. 15:6) еретически общности. Те считат, че такова външно безблагодатно обединение ще създаде в бъдеще някаква универсална „църква“. Това лукаво планирано и ловко провеждано обединение обаче не може да има нищо общо с истинската вселенска, съборна Христова Църква.
        Още св. Кирил йерусалимски е описал прекрасно и изчерпателно онзи атрибут на Църквата, който в Символа на вярата е обозначен на гръцки език с думата ???????? (католична), а на славянски език — с думата „съборна“. Той пише: „Църквата се нарича съборна (католична) и поради това, че тя съществува по Цялата вселена, от краищата до краищата на земята, и поради това, че тя учи всецяло (?????????) и неопустително на всички догми, които трябва да влязат в познанието на човеците — догмите за видимото и невидимото, за небесното и земното; още и поради това, че тя подчинява на благочестието всеки човешки род… и най-сетне поради това, че тя повсеместно и всецяло (?????????) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото; в нея се съдържа всяко понятие за добродетел в дела, в думи и във всевъзможни духовни дарования“3.
        Като анализира това определение, архиепископ Василий Брюкселски изтъква, че, според св. Кирил йерусалимски, думата „католична“ (съборна) рисува Христовата Църква:
        1. „Като вселенска в географския смисъл („до краищата на света“) и още повече в качествения смисъл на думата, като j обхващаща хората от различни раси, култури, социални положения;
        2. Като притежаваща пълнотата на истината;
        3. Като обладаваща пълнотата на спасителната сила, побеждаваща всеки грях и зло;
        4. Като притежаваща пълнотата на светостта и благодатта; и
        5. В резултат на всичко това — като единствена“. Обобщавайки, архиеп. Василий заключава: „Ние виждаме, че… външните признаци на католичността не се отричат тук; ударението обаче се поставя на качествените понятия — всецялостност в истината и благодатта“4.
        Подобни мисли изказва и архим. Юстин Попович. Той пише: „Самото Богочовешко битие на Църквата е всеобхватно, вселенско, католично, цялостно, съборно… Чрез своя Богочовешки организъм Църквата обхваща „всичко, що е на небесата и на земята, видимо и невидимо, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти“ (Кол. 1:16). Всичко е в Богочовека, и Той е Глава на църковното Тяло (Кол. 1:17-18)… Богочовешката личност на Господа Христа е душата на съборността в Църквата… В съборния живот на Църквата са включени съществуванията на Ангели и човеци, на каещи се и грешници, на праведни и неправедни, на покойници и живеещи още на земята, при което праведниците и светците помагат на по-малко праведните и на по-малко светите да растат… към все по-голяма праведност и святост… Така ние всички заедно растем „в храм свят чрез Господа“ (Еф. 2:21), благодатно-органически свързани помежду си с една вяра, с едни св. Тайнства и добродетели, с един Господ, с една Истина, с едно Евангелие… Всички верни съставяме едно тяло в Църквата. Заради какво? — За да живеем с единия свят и съборен живот на Църквата, със святата и съборна вяра на Църквата, със святата и съборна душа на Църквата, със святата и съборна съвест на Църквата, със светия и съборен ум на Църквата, със святата и съборна воля на Църквата… Много често понятието „съборност“ се римокатолицизира, географизира. Обаче според православното разбиране, съборността не е топографско, географско понятие, а вътрешно, същностно, психологическо понятие…, основано върху целостта на вероизповеданието, върху ненакърнеността на вероизповеданието, върху светото и апостолско единство на вярата…“5
        Добре отбелязва и проф. д-р Илия Цоневски, че „католичността на Църквата трябва да се разбира предимно в смисъл на цялостност и единство във вярата“ (к. н.)6. За подкрепа на това православно разбиране на вселенскостта проф. Цоневски се позовава на думите на св. Атанасий Велики, който не е говорил на арианите в географския смисъл на икуменичността: „Ние сме повече, или ние сме се разпръснали по цялата вселена“, но писал: „в която и да сте страна, вие не сте нещо повече, освен ариани, евионити или савелияни; а ние навсякъде сме членове на съборната (католичната, вселенската Църква), навсякъде сме признати за такива.“7
        Тази мисъл на св. Атанасий Велики се подхваща и от следващите подир него св. отци и учители на Църквата. Ето какво например пише св. Максим Изповедник: „Православното и спасително изповедание на вярата съставя съборната (= католичната, вселенската) Църква“8.
        Съгласно отците на IV Вселенски събор, Христос е Главата, а ние сме членовете и трябва да образуваме едно тяло чрез нашето единомислие и единоверие9.
        Цялата грижа и цялото внимание на всички Вселенски Събори се състояли в това — да се потвърди изначалната, предадена ни от Христа и от св. апостоли православна Вяра и да се осъдят и отстранят от нея възникващите по дяволско внушение гибелни лъжеучения. Църквата търпи и най-големите грешници, за да ги лекува, но отлъчва еретиците, понеже те изопачават св. догми — тия вечни Богочовешки светини, които — по думите на архим. Юстин Попович — „човешкият ум нито може да обгърне всеобхватно, нито може да ги измисли“10. Никой не може да разбере напълно тайната на Христа, въплътения Син Божи, разкрил ни истината за нашето спасение, бидейки Сам тази Истина (Йоан. 14:6). Затова правилният подход към Богооткритите ни догми е не дръзкото им рационалистическо изследване, а благоговейното преклонение пред тях с вяра в нелъжовното Въплътено Слово Божие. Св. отци смирено са прегръщали вярата в Христовата Истина и са я защищавали с кръвта си от изопачаване, в което виждали хитрината на дявола и пръста на антихриста (респективно, на неговите предтечи). По думите на архим. Юстин, „като явяването и дейността на антихриста ще бъде по действие на сатаната (2 Сол. 2:9), така и дейността на всяка ерес е по действие на дявола“11. Затова св. отци единогласно са предавали на анатема всички ереси и еретици, виждайки в тях осуетители на човешкото душеспасение. В Христовата Църква единствено се намира безсмъртие и вечен живот за човека. А „ереста е пагубна сила, която потапя човека във вечна смърт“12, т. е. във вечно отделяне от Бога. Към това води и съвременният антихристовски икуменизъм, натрапвайки на съзнанията свой универсализъм и отричайки на едната Христова Църква — Православната — нейната благодатна вселенскост (икуменичност) като единствена носителка на неподправената и спасителна Истина.

БЕЛЕЖКИ:

        1. Служим си с термините „католичност“ и „католичен", за да направим терминологична и идеологична разлика между Православието и римския папизъм, злоупотребяващ с понятията „католицизъм“ и „католически“ (съборност, съборен). По някаква странна ирония папистите, които на практика отричат съборността, поставяйки папата над съборите, са узурпирали термините „католизицизъм“ и „католически“, незаслужено наричайки себе си „католици“, т. е. „съборни“.
        2. Вж. Прот. Г. И. Разумовский. Экуменическое движение и Русская Православная Церковь. — Вж. Деяния совещания глав и представителей автокефальных Православных Церквей. Т. II. М., 1949, с. 165.
        3. Св. Кирил йерусалимски. Огласителни слова, слово 18, №23. — J. P . Migne, PG, t. 33, col. 1044.
        4. Архиепископ Василий. Кафоличность и структуры Церкви. Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата. Париж, №80, 1972, с. 250-251.
        5. Поповић, архим. Jустин. Догматика православне Цркве. кн. III. Београд, 1978, с. 213-219.
        6. Цоневски, И. и Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — В: Духовна култура, кн. 5-6, 1969, с. 60.
        7. Там.
        8. Св. Максим Изповедник. — J. P. Migne, PG, 90, 93 D.
        9. Деяния Вселенских соборов. Т. IV. Казань, 1865, с.295.
        10. Поповип, архим. Јустин. Пое. съч., с. 230.
        11. Пак там, с. 232.
        12. Там.

---

Д. Църквата е апостолска

        И по отношение определението на Църквата като апостолска икуменистите изпадат в дълбоко заблуждение. Православната Църква се нарича апостолска поради това, че има произхода си от апостолите, свято пази тяхното учение, държи строго за апостолското приемство и се ръководи от апостолското предание в догмите, в богослужебния си живот и в църковното си устройство. Краеъгълният Камък на Църквата е Сам Христос (Еф. 2:20). Но около Него са наредени св. апостоли. Те са ония дванадесет камъка, ония дванадесет основи, върху които Тайновидецът съзерцавал написани „имената на дванадесетте апостоли на Агнеца“ (Откр. 21:14).
        Всевъзможните вероизповедни общности, наричащи се днес „църкви“, не могат да бъдат признати за апостолски, понеже не са изградени върху „основата на апостолите“ (Еф. 2:20), не са получили от тях приемството на ръкоположенията, не пазят непрекъсваемостта на апостолското устно Предание, което има авторитет равен на Свещеното Писание (2 Сол. 2:15), не са включени в онази духовна верига, чрез която се предават благодатните дарове на Св. Дух. Те изменят чрез нововъведения учението, завещано устно или писмено от апостолите, и не съхраняват в пълнота истината, предадена ни като залог за нашето спасение (2 Сол. 2:13). Те са накърнили по един или друг начин оставеното от апостолите на поколенията духовно богатство от догматически, богослужебен, тайно-извършителен и канонически характер. С право архиеп. Серафим, изразявайки възмущението си, пише: „Колкото и странно, икуменистите отнасят към апостолската Църква и тъй наречените „християнски църкви“, които съвсем нямат апостолски произход и приемство“1. Могат ли да бъдат апостолски — ще добавим ние — такива общества като унитарианските, отхвърлящи догмата за Св. Троица, или народната чехословашка църква, не признаваща Божествеността на Христа2, или религиозната организация на ремонстрантите-арминияни в Холандия, отричащи всички догматически и църковни обвързаности3, или ония религиозни обединения, които считат водното кръщение за необязателно4, както и многото други религиозни общности, наричащи себе си „християнски църкви“, но не изповядващи пълнотата на Христовата истина?! Тяхната вяра е толкова изопачена, че направо противоречи на апостолската!
        Въпреки това ССЦ продължава да нарича „църкви“ всички еретически общности. Нещо повече. Той прави нови смели крачки към събаряне на вековната и изначална православна еклезиология, съгласно която Църквата е наречена апостолска.
        На VI асамблея във Ванкувър — Канада (24 юли — 10 август 1983 г.) генералният секретар на ССЦ Филип Потер във встъпителната си реч се е провинил тежко против истината, като е изтълкувал неправилно думите на св. ап. Петър: „Вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа… Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят“… (1 Петр. 2:5,9). Спирайки се нашироко върху тези думи, Филип Потер заявява: „Една от големите заслуги на Реформацията, заслуга, дължаща се на Мартин Лутер, е откритието (!), основано точно на думите 1 Петр. 2:5,9, че всеки — безразлично дали е жена или мъж — е свещеник пред Бога“5. Генералният секретар на ССЦ призовава всички да станат „истинско свещенство, (състоящо се) от всички вярващи… независимо дали са ръкоположени или са миряни (к. н.)“6. С тия свои думи Потер се опитва да подкопае православното учение за апостолското приемство, като необходим белег на законното сакраментално свещенство, и да премахне границата, от една страна, между духовенство и миряни, а от друга страна — между мъже и жени в свещенството. Всички вярващи — и миряните: мъже и жени — са свещеници според него.
        Но нека се запитаме: Какъв е смисълът на текста 1 Петр. 2:5,9? Нима св. ап. Петър иска да установи някакво общо свещенство в протестантски смисъл, което да измести законното сакраментално свещенство, установено в Христовата Църква по линията на апостолското приемство? И нима иска той в това общо свещенство да бъдат включени и жени? — Филип Потер, въставайки против вековната и изначална каноническа традиция в Църквата (разбирай православната!), призовава „да изключим ереста (sic!) за авторитета и учителната власт в Църквата“7. Това негово изказване, посрещнато с ръкопляскания от протестантите, наред с това предизвикало енергични противодействия и протести у мнозина делегати. Те поискали от Потер да се откаже от думите си, което той уж направил. Това описва лично присъствувалият на асамблеята гръцки професор по Богословие Г. Галитис в статията си, озаглавена „Протестантското болшинство да не решава от името на православните!“8 Фактически обаче изказването на Филип Потер си останало незачеркнато в речта му и продължава да фигурира там, за да трови душите с още една нова икуменическа ерес, която иска да се притули под клеветническото обвиняване на Православието в „ерес“. Ф. Потер, който изобщо избягва думата „ерес“, в случая си служи с нея, за да обяви за „ерес“ православното учение за апостолското приемство в йерархията и за законно принадлежащия ù „авторитет и учителна власт в Църквата“. По този начин, обвинявайки Православието в ерес, той иска нагло да прикрие прокарваната от самия него въпиюща ерес, според поговорката: „Крадецът вика: — Дръжте крадеца!“
        Думите на св. ап. Петър, отправени към християните: „Вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви“ се тълкуват така от известния руски екзегет епископ Михаил: „Под духовен Дом се разбира дом — в смисъл на храма, дето се принасяли жертвите. Но този е духовен храм в противоположност на веществения, духовен е затова, че е устроен от живи камъни, одушевени от Божия Дух и усъвършенствуващи се нравствено…, живеейки Духом“. Като се спира пък на израза за „свято свещенство“, т. е. свято общество от свещеници, епископ Михаил казва: „Всички тези думи на апостола не са буквални, а образни (фигуративни) Разбирани в преносен смисъл. Затова и изразът „свято свещенство“ трябва да бъде схващан в преносен смисъл, т. е. не в смисъл на свещенство като особена категория лица, поставени в Църквата За учители, за извършители на тайнствата и за управители“9.
        Още в Стария Завет Бог нарича Израилския народ „царство от свещеници“ (Изх. 19:6), но само в общ преносен смисъл, и защото специалното свещенство, обслужващо йерусалимския храм, било възложено от Бога не на целия народ, а само на едно от 12-те Израилеви колена, именно на Левиевото коляно10 (Числ. 3:6-12; срв. Евр. 7:11). Следователно, всеобщото свещенство на Израилския народ не изключвало ни най-малко необходимостта от специално свещенство, чието служение било недостъпно дори за царски особи, както това се вижда добре от случая с цар Озия, наказан от Бога с проказа, задето дръзнал да кади в храма (2 Пар. 26:19). Съответно на това, и в Новия Завет наред с всеобщото „царствено свещенство“ (1 Петр. 2:9), съставяно от православните християни, като „народ свят“ (в смисъл, посветен на Бога), съществува избрано сред него благодатно-служебно свещенство, чиито функции не могат да се упражняват от миряни, не получили специално посвещение по линията на апостолското приемство.
        В своята статия, озаглавена „Царствено свещенство и служебно свещенство“, православният архимандрит Пиер Люилие (понастоящем архиепископ на Ню Йорк) се спира на редица старозаветни текстове, и особено на текста Изх. 19:6, който служи за основа на разглеждания текст (1 Петр. 2:9). Той заключава: „Заявата за всеобщо свещенство на Божия народ в Стария Завет не означава ни най-малко отричане на едно длъжностно свещенство. Същата книга „Изход“, дето намираме провъзгласено свещеническото призвание на целия Израил, се занимава надълго с установяването на левитското свещенство… Впрочем никъде… в каноническите книги на Библията всеобщото царствено свещенство не е поставено във връзка с функциите на служебното свещенство“11.
        Всичко това съставлява старозаветния фон, върху който се открояват думите на св. ап. Петър за новозаветния Божи народ, уподобяван на строящ се „духовен дом“ от „живи камъни“, в който се принасят „духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петр. 2:5). Така св. ап. Петър поставя това; свещенство във връзка с решителното събитие от историята на Спасението — Изкупителното дело на Иисуса Христа… Тъкмо чрез единение с Христа се придобива участие в Неговото царство и свещенство“12. Сам Господ Иисус Христос уподобява Себе Си на храм, като говори иносказателно за „храма на Своето тяло“ (Йоан. 2:21). А св. ап. Павел нарича всички християни „храм на Живия Бог“ (2 Кор. 6:16), в чиято основа е вграден Христос като Краеъгълен Камък (Еф. 2:20, ср. 1 Петр. 2:4), „върху Който цялото здание… възраства в храм свят чрез Господа“ и всички вярващи се съзиждат „в жилище Божие чрез Духа“ (Еф. 2:21-22), като чрез Христа принасят непрестанно „Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му“ (Евр. 13:15).
        Този сравнителен екзегетически преглед архимандрит Пиер Люилие приключва с последната новозаветна книга „Откровение“ (1:6; 5:10; 20:6), дето отново е изразена мисълта за царското свещенство на Божия народ, схващан в новозаветен смисъл като изкупени от Христа вярващи в Него „от всяко коляно и език, народ и племе“ (Откр. 5:9).
        Независимо обаче от това всеобщо свещенство на Божия народ, получавано от всеки православен християнин в Тайнството Миропомазание, в Църквата съществуват специални служения, свързани с длъжностни дарования, получавани в Тайнството Свещенство чрез ръкополагане по апостолско приемство, и това става по волята на Основателя на Църквата Христа, Който е казал на Своите апостоли: „Който вас слуша, Мене слуша“ (Лука 10:16). За тези благодатни дарования св. ап. Павел пише на християните: „От вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители… Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители?“ (1 Кор. 12:28-29). Продължавайки мисълта на апостола, можем да запитаме: „Нима всички са свещеници?“ — в този благодатно-длъжностен смисъл на йерархическо служение в Христовата Църква?! — Решително не!
        И тъй, „служебното свещенство не е просто някакво длъжностно специализиране, упражнявано по назначение от целия народ. Произходът му е Божествен, и действието му се упражнява въз основа на сакраменталния дар на апостолското приемство при Господне съдействие… Законното право да се пасе Божия народ, Да се обучава той, да се поднася неговото приношение на Господа принадлежи на йерархията въз основа на апостолското приемство“13. Оттук архим. Пиер Л’Юилие прави извода, че „би било много тежка заблуда да се твърди, че служебното свещенство принадлежи на целия народ, или че това свещенство е само еманация от царственото свещенство… Да се поддържа това би означавало да се отрича апостолското качество на Църквата“ (к. н.)14.
        И тъй, в православното тълкуване на 1 Петр. 2:5, 9 дори помен няма от някакво подценяване на Богоустановената йерархия, или от някакво пренебрегване на апостолското приемство, или от някакво изравняване на апостолите с миряните, на пастирите с пасомите. Напротив, в края на същото това послание св. ап. Петър наставлява пастирите-презвитери как да пасат Божието стадо, като му дават личен пример, за което ще получат награда от Пастиреначалника — Христа (1 Петр. 5:1-4). Нима св. апостоли са били обикновени миряни? Не, те са поставени от Самия Христа да управляват Църквата, да извършват в нея св. Тайнство Причащение (Лука 22:19), да поучават и кръщават (Мат. 28:19), да връзват и развързват (Мат. 18:18), да помазват и лекуват (Марк. 6:13) и пр. Апостолите са били първите архиереи. Те съставляват първата йерархия в Христовата Църква. Те са ръкополагали дякони (Деян. 6:6), презвитери (Деян. 14:23; Тит. 1:5) и епископи (2 Тим. 1:6. Макар че ги съпътствали сестри жени (1 Кор. 9:5), те не са ръкоположили нито една жена за свещеник или за епископ. Напротив, заповядали са жената да не поучава, а да се упражнява в безмълвие и пълно покорство (1 Тим. 2:11-12), според нареждането на св. ап. Павел: „Жените ви в църквите да мълчат: на тях не е позволено да говорят, а трябва да се подчиняват, както казва и законът“ (1 Кор. 14:34).
        А сега се върши тъкмо обратното в ССЦ. Там вече се приемат жени за „свещенички“ и даже за „епископки“. Първата жена „епископ“ е от сектата на методистите15. Според устни сведения от компетентно лице, в Швеция се е стигнало вече до там, че всеки лутерански „епископ“ пред встъпването си в длъжност трябва да направи декларация, че ще ръкополага и жени за „свещенички“! На V асамблея на ССЦ в Найроби (декември 1975 г.) протестантското болшинство делегати, осъждащо дискриминацията на жените, силно настоявало да се ръкополагат и жени за свещеници. Св. Синод на Руската Православна Църква още тогава отговорил отрицателно по тоя въпрос в критическия си отзив за дейността на V асамблея и изказал в официалното си „Послание“ следните съвсем правилни мисли: „Православната Църква не може да се присъедини към позицията на протестантското болшинство (к. н.), допускащо възможността за женско свещенство„16. В тайнственото единство всички членове на Христовото Тяло обладават несравнимото с нищо съкровище на живота в Христа.
        Но призивът на всички към святост, към наследяване на вечния живот и към всеобщо апостолство не означава призоваване на всички към сакраменталното свещеническо служение. Божествената мъдрост на Христа — Устроителя на Църквата — ни е предуказала решението на този въпрос. Сред лицата, близки на Христа, имало и жени, но нито една от тях не била включена в апостолската Дванадесетица. Ние не можем да допуснем, че Христос, постъпвайки така, правел отстъпки в духа на времето. Православната Църква смята за своя обязаност да следва по този въпрос предначертаната от Самия Господ Иисус Христос всякогашна и всеобща църковна традиция. Историята на Църквата не познава примери относно някакво сакраментално служение на жените“17 (к. н.).
        Във връзка с догмата за Църквата считаме за уместно да изясним тук Христовите слова: „И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ù надделеят“ (Мат. 16:18).
        Икуменистите използват тия слова и по-частно израза „ще съградя Църквата Си“, за да обосноват своето очакване на някаква бъдеща „църква“, считайки, че сегашните църкви не притежават пълната истина и структурно са несъвършени. Но прави ли са те? Към коя епоха е насочено бъдещето време на израза „ще съградя“? — Към Петдесетница, която се нарича рожден ден на Църквата. Тогава чрез слизането на Св. Дух над апостолите те станали първите епископи на Църквата. Те са имали Църква! Те са били в Църквата. Те са оставили тази Църква на поколенията като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Ако икуменистите очакват църквата в бъдещето, ще излезе, че апостолите са нямали църква, а че икуменистите ще я имат!…
        Що се отнася пък до думите „и вратата адови няма да ù надделеят“, те вече много пъти са се изпълнявали и ще продължават да се изпълняват до свършека на вековете. Обикновено °е приема извършването на св. Тайнство Евхаристия като жив белег за съществуването на Църквата. Щом е така, то трябва да кажем, че докато се извършва това Тайнство, ще съществува и Църквата Христова на Земята. А до кога ще се извършва то? — Св. ai“i. Павел пророчески говори: „Колчем ядете този хляб и пиете тази чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26). Това значи, че Църквата ще дочака Второто Христово пришествие.
        Истинската Църква, веднъж основана от Спасителя върху камъка на догматическата вяра, че Той е Христос — Синът на живия Бог (Мат. 16:16), е съществувала, съществува и ще продължава да съществува непобедима през всички превратности на историята до края на света като жива носителка на истината и благодатта (Йоан. 1:17) за всички човеци с добра воля (Лука 2:14), търсещи душеспасение!

БЕЛЕЖКИ:

        1. Деяния совещания глав и представителей автокефальных Православных Церквей. Т. II. М., 1949, с. 369.
        2. Algermissen, Konrad. Konfessionskunde. Hanover, 1939, S. 288-289.
        3. Пак там, с. 666, заб. 8.
        4 Вж. Архиепископ Владимир. Заседание Центрального комитета Всемирного совета церквей. — В: Журнал Московской Патриархии, 1972, №11, с. 58, кол. I.
        5. Виж циклостилно напечатаната на английски език встъпителна реч на Филип Потер, с. 9.
        6. Пак там, с. 10.
        7. Там.
        8. Вж. ‘????????? ?????, ??.???. 576, 14.Х.1983, ???. 4, ??. 5.
        9. Епископ Михаил. Толковый Апостол, кн. 2-ая: Соборныя послания святых Апостолов. Киев, 1890, с. 150.
        10. Библеист. Царствено свещенство. — В: ‘????????? ?????, ??.???. 584, 9.???.1983, ???. 3, ??. 8.
        11. L’Huillier, archim. Pierre. Sacerdoce royal et sacerdoce ministriel. — B: Вестник русского западно-европейского патриаршего Экзархата. Париж, №33-34, 1960, с. 29.
        12. Пак там, с. 30.
        13. Пак там, с. 40.
        14. Пак там, с, 38.
        15. Вж. статията „Предателство на нашето Православие от страна на недостойни църковни представители“. — ‘????????? ?????, ??.???. 574, 30.??.1983, ???. 1, ??. 3.
        16. Дори някои енории от Англиканската епископална църква в Америка остро протестират против това нечувано новаторство и изявяват желание да се присъединят към Православната Църква. — Вж. Журнал Московской Патриархии, №9, 1985, с. 19, кол. 2.
        17. Послание Священного Синода о V асамблее ВСЦ и ее результатах. — Журнал Московской Патриархии, №4, 1976, с. 9, кол. 2.

---

Е. Църквата е непогрешима.
        Признания от инославни в полза на Православната Църква

        Към белезите на истинската Църква нека прибавим накрай още една нейна отличителна черта — нейната непогрешимост. Православната Църква е непогрешима в изповядването на вярата, поверена ù от Христа чрез св. апостоли.
        Известният църковен историк от 19 век абат Владимир Гете (+ 1892), преминал по убеждение от римокатоличество в Православие, обосновава непогрешимостта на Христовата Църква с „достоверното свидетелство, непрекъснато изявявано от християнското общество относно учението, което Христос и апостолите са преподали на това общество. Достоверността на това свидетелство се потвърждава, като исторически факт, от непрекъснатите свидетелски показания, които започват и се свързват едно с друго от първия век до наши дни. Подобен род свидетелство е до такава степен несъмнено, че за неговото опровергаване би трябвало да се отхвърли цялата история (к. н.), тъй като няма друг исторически факт, който толкова непрекъснато да се продължава, както свидетелството на цялото това общество, общество живо във всички епохи и непрекъснато утвърждаващо приетото от него учение… И действително, прекрасна гледка представлява Православната Църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове; тя е издържала многобройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата оная страна, дето тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение (к. н.); нейните основни начала са началата на истинското християнство (к. н.). Тя може и в наши дни да предложи на еретическите „църкви“ и философи своето най-прекрасно учение, каквото светът е могъл Да чуе някога!“1
        Не само просветени православно вярващи, но и мнозина непредубедени западни инославни богослови ясно виждат, че единствено Православната Църква е останала през вековете вярна на Христа и на завещаното от Него чрез светите Му апостоли учение, и, като виждат това, публично го заявяват. Ето няколко примера:
        Англиканинът Н. A. Hodges пише, че „православната вяра, на която Православната Църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма“2.
        Франц фон Бадер, римокатолически философ и богослов, още в миналото столетие, след като направил еклезиологически проучвания, заявил, че Православната Църква „е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква“3…
        Бележитият римокатолически богослов-историк Хефеле, въпреки голямата си привързаност към Рим, трябвало да признае: „В богослужението и учението на гръцката Църква (т. е. Православната — в ек. н.) няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим“4.
        Протестантският пък богослов Овербек, когото цитирахме вече (с. 41) и който е предшественик на днешното диалектическо богословие, пише, сравнявайки Православието с римокатолицизма: „Православната Църква е неизменна във вярата и в св. канони. Това е същата вяра и сега, каквато е била преди 1 000 години. А Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната Църква само е запазвала и утвърждавала истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и я запазвала и утвърждавала в тоя вид, както тя е била предадена на Църквата от апостолското Предание“5.
        „След като папата откъснал Западната църква от Източната“, пише в друго свое съчинение Овербек, „Източната Църква, съгласно свидетелството на историята, запазила отколешното си единно вселенско (католично) учение неизменно до сегашно време“ (к. н.)6.
        Цитираният no-горе отец Владимир Гете, след обръщането си в Православието, пише: „Църквата за православния християнин — това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее с единен живот; то не се изменя, понеже не променя нищо в Богооткровеното учение; приело това учение от начало, то го преподава от век на век такова, каквото го е получило (к. н.). Вярващите (миряни) съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да надзирават християнските общини да не би да проникне в тях някакво нововъведение (к. н.), но и всички вярващи също имат право да участвуват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазят дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения… В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин, ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна Църква“7.
        Измежду съвременните богослови, пишещи на немски език, ще споменем само неколцина.
        Старокатолическият епископ от Берн (Швейцария), Урс Кюри, подчертава, че „Източноправославната Църква притежава християнски живот с първична сила, голяма интензивност и чистота, и в нея през течение на вековете е запазено древното църковно Предание, което в голяма степен е загубено в западната църковност“ (к. н.)8.
        А проф. д-р Ернст Бенц пише: „В съвременния християнски свят Православието сияе като единствена в своя род величина. Величието му се състои в това, че то вярно е запазило във всички сфери на своя живот пълнотата на католичността на древната Църква. В неговото богослужение продължават да живеят по приемство древноцърковното разбиране и древноцърковната литургическа практика. В богослужението му приемствено живее и цялата пълнота на учението на древната Църква. Тук няма разделение между богослужението и богословието, между молитвата и учението. Тази Църква е запазила първоначалното съзнание на своя вселенско-католичен характер. Нейното самоопределяне като Една, света, съборна и апостолска Църква се основава не върху идеята на правото, а на съзнанието, че тя представлява от себе си мистическото тяло Христово… (к. н•) В това мистическо тяло действено се проявяват даровете на Светия Дух и молитвата един за друг, която се простира до Царството на починалите, защото Бог не е Бог на мъртви, а Бог на Живи… Православието с най-голяма вярност е запазило до наши Дни предаденото му древно-църковно догматическо наследие“9. Проф. д-р Фриц Либ счита от извънредно голямо значение факта, че „Източната Църква е запазила чисти и неповредени древно-християнските догми, като не ги е изопачила чрез схоластичен рационализъм“10.
        Като се радваме на тия западни признания в полза на нашата Църква, ние можем да прибавим: своето високо достойнство на единствена непрекъсваема и безпогрешна носителка на истината св. Православна Църква дължи на своята неизменна преданост към онази догматическа вяра, която е наследила от Самаго Господа Иисуса Христа и Неговите свети апостоли и която е утвърдила на Вселенските и на признатите от тях поместни събори. От тук се вижда, че догматическото наследство, което св. Църква е приела от Спасителя и научила от Неговите непосредствени ученици, съставлява непоклатната и твърда основа (срв. Лука 1:4), върху която тя пребъдва винаги една и съща, неизменна и неделима през вековете. Тя е крепост срещу заблудите на мирогледно-догматическа почва, пази и до днес истината, в която се вярва за спасение (2 Сол. 2:13), и ще продължава да я пази до свършека на света, за да я имат истинските Божии чеда и в последните времена — във времената на антихриста, та да могат въз основа на нея да различават истината от заблудата. Така Христовата Православна Църква ще помага на искрено копнеещите за истината в ония най-тежки за вярващите християни времена, във времената на всеобщото отстъпление (2 Сол. 2:3), та да не се поддават на хитросплетеното примамно учение на Христовия противник, а да останат, сред обстановката на всеобща изневяра, верни на своя Господ и Спасител и чрез правата си вяра и съобразения с тази вяра свой добродетелен живот да получат вечно общение с Него в царството на безсмъртието.
        Високата си задача на пазителка на истината св. Православна Църква и днес трябва да осъществява чрез верността си на поверените ù твърдо и веднъж завинаги формулирани догми и канони. Тя ще продължава и в годините на най-страшните гонения при антихриста да осъществява тази задача, в изпълнение на неотменното обещание, дадено ù от Спасителя, че „портите адови няма да ù надделеят“ (Мат. 16:18).
        Обаче според икуменизма, който смята, че в никоя от църквите на днешното време не е запазено цялото християнско вероучение неповредено и в пълнота, излиза, че вратата адови са надделели на Църквата.
        Ние не можем да бъдем икуменисти, понеже икуменизмът:
        1) Не вярва в съществуването на Едната, света, съборна и апостолска Църква;
        2) Еретически подкопава православната еклезиология;
        3) Проявява неверие в силата на Христовите думи за непобедимостта на Църквата (Мат. 16:18), валидни до края на света, и
        4) Проповядва съвсем ново, противно на чистата Православна вяра учение за Църквата.

БЕЛЕЖКИ:

        1. Вж. статията „Основные начала Православия“, прев. К. Истомин. — В: сп. „Вера и разум“, кн. I. Харьков. 1884, с. 25-26.
        2. Anglicanism and Orthodoxy. A Study in Dialectical Churchmahship. London, 1955, p. 46-47.
        3. Franz-von-Baader. Der morgenlandische und der abendlandische Katholizismus. — Samtlische Werke. Band. X. Leipzig, 1855, S. 91.
        4. Beitrage zur Kirchengeschichte, Archaologie und Liturgik, 1864, S. 432.
        5. Овербек. Положение, назначенное православной России Божественым Провидением… Лейпциг, 1870, с. 56.
        6. Овербек. Свет с Востока. Взгляд на кафолическое Православие сравнительно с папством и протестантством. Предисловие. Вильна, 1867, с. II.
        7. Вж. посочената статия „Основные начала Православия“, с. 23-24. — Последните думи перифразират края на 15~то правило на Цариградския двукратен събор (861 г.), дето се изказва похвала за миряни ревнители на Православната вяра, които бдят и изобличават дори епископи при заблуда.
        8. Вж. Die Wiedervereinigung der christlichen Kirchen und das altkatholische Kirchenideal im Lichte des eucharistischen Wunders. — Internationale Kirchliche Zeitschrift, 1930, Heft 3, S. 167.
        9. Geist und Leben der Ostkirche. Hamburg, 1957, S. 170 f.
        10. Orthodoxie und Protestantismus, Orient und Occident, 1929, H. I.S.
        (Тримата последни автори са цитирани по проф. д-р Илия Цоневски.
        Българската Православна Църква и икуменическото движение. — Вж. „Духовна култура“, кн. I, 1965, с. 33-34.)
       

Съдържание